На всяко материално тяло е свойствена т.нар. вътрешна енергия. Накратко, това е сумата от енергията на хаотичното движение на молекулите, енергията на взаимодействие между тях, вътрешно молекулната енергия и енергията на атомите. Без да навлизам в подробности тази енергия зависи от масата и състоянието на материалното тяло.  Следователно една материална система притежава вътрешна енергия, пропорционална на сумата от вътрешните енергии на нейните елементи. Ако се спуснем по йерархичната стълбица на материалните структури към микросистемите на атомно ниво, ще открием, че вътрешната енергия на тези системи има друго естество. Тя може да се разглежда като два независими един от друг вида. Единият вид е енергията на електронните химически (валентни) връзки, отделяща се при химическите реакции. Другият  вид енергия се таи в самото ядро на атома и е неизмеримо по-голяма от „химическата” енергия на електронните  обвивки на ядрото. Енергията на атомното ядро, в което е съсредоточена почти цялата маса на атома, всъщност е основната вътрешна енергия на микросистемата на атома. Тъй като материята има атомна структура, ядрената енергия е главната компонента на вътрешната енергия на материалните системи.

 За разлика от вътрешната енергия на термодинамичните макросистеми ядрената енергия на атомната система е постоянна величина – тя нито се променя, нито се освобождава под обикновено въздействие на външни сили и условия, като силни електрически и електромагнитни полета, високи налягания и температури.

Разглеждайки внимателно йерархичната структура на материалния свят, откриваме интересен факт. Всички известни досега макро- и микроматериални системи имат удивителна прилика помежду си. Например галактиките, различните видове звездни системи, в т.ч. и Слънчевата система, звездите, планетните системи с техните спътници и микросистемите на атомите – атомните ядра с електроните.  В структурите на тези системи непременно се откроява някакъв център или ядро, около който кръжат или електрони, или планетни спътници, или планети, или дори звезди...Като се позамисля, стигам до извода, че всяка система в природата има една или няколко еднакви или подобни на нея системи. Размерите на тези системи варират от 10^-15 м до  милиарди „светлинни години”. Още по-интересно е, че вървят успоредно два непрекъснати процеса в границите на Вселената. Единият е разпадане, отмиране или  разрушаване, другият е процес на периодично възпроизвеждане и развитие на едни и същи системи и подсистеми. От друга страна и двата процеса изглеждат строго балансирани, уравновесени. Ще дам няколко примера .

В биологичните системи: Репродуциране (деление) на клетката; цялостно или частично самовъзпроизвеждане („опашката на гущера”) на многоклетъчни нисши и висши организми. Накрая стигаме до уникалната, най-висшата и сложна билогична система на Земята – Хомо сапиенс. Докато при по-нисшите биологични системи, възпроизвеждането е подчинено единствено на ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА, Човекът, благодарение на своя разум, ЦЕЛЕНАСОЧЕНО се стреми да възпроизведе не само себе си по естествен или изкуствен начин,  но  и отделни подсистеми, макар и по изкуствен (техногенен) път, като сърце, мозък, слух, ретина.

В НЕбиологичните системи: Атомни микросистеми (тука може да се  включи и многобройното семейство на елементарните частици), различни видове звезди и звездни системи, в т.ч. Слънчевата система. Целият „жизнен” цикъл на звездите е изключително атрактивен  и удивителен процес. Началото на формирането на една звезда е моментът, в който въртящ се огромен газово-прахов космически облак започне да се сгъстява или свива. Този момент настъпва, когато облакът достигне определена критична маса, привличайки гравитационно и натрупвайки газово-прахови частици от космическото пространство. Тогава собствената гравитация на облака е достатъчна да предизвика необратимо свиване, насочено към неговия център. Процесът постепенно се ускорява, температурата и налягането ускорително се повишават и достигат стойности, при които започват ядрени реакции. Това е моментът, в който се ражда нова звезда. По-нататъшната съдба на звездата може да тръгне в различни посоки, в зависимост от нейната маса и температура. Но от къде ли се вземат газовите и газово-праховите облаци в космическото пространство? Отговорът е: от други, взривяващи се звезди. Очевидно, докато едни звезди се взривяват и изхвърлят огромни количества материя, някъде в необятния Космос се раждат нови звезди точно от тези газови-прахови облаци – започва нов жизнен цикъл на подобна система...

Зараждането, развитието и гибелта на макросистемите е глобален целесъобразен и цикличен процес според схемата: зараждане → развитие → гибел → зараждане. Както казах в предишния постинг, няма вечни системи. Вечен е само глобалният цикличен процес, благодарение на който човешкият разум си е създал илюзията за един удължен във времето процес на възникване на „нови” форми и обекти, наречен от него еволюция. В действителност човешкият интелект не е в състояние да обхване цялото необозримо във времето „минало” на процеса, за да го отрази като проекция в едно също толкова необозримо бъдеще... Поради тази причина всяка по-радикална промяна в отделни материални системи, нашето съзнание я възприема като възникване на качествено нова система. Но в състояние ли е някой да докаже, че такава или подобна на нея система някога и някъде във времето и пространството не е съществувала? В състояние ли е да твърди убедено и доказателствено, например, че съвременния Хомо сапиенс или дори цялата съвременна цивилизация не са многократни копия на предишни хомо сапиенси и цивилизации, ако не на нашата Земя, на друга далечна планета Земя в друга слънчева система? Едва ли.

Навлизайки в периметъра на различните философски теории, мисля, че любимата на материалистите еволюция се свежда в края на краищата до един затворен, цикличен равновесен процес на възраждане или зараждане на ЕДНИ И СЪЩИ материални системи, преминали през различни стадии на развитие и достигнали неизбежния край на разрушаването и отмирането. Както се казва, „нищо ново под слънцето”. В този аспект, биологичната еволюция на Дарвин не може да бъде „видопроизвеждаща”. Тя не е нищо повече от един процес на самоусъвършенстване на едни и същи биологични видове или системи. Еволюционистите ще попитат : Защо динозаврите и още други праисторически животински видове и до ден днешен не са се възпроизвели и усъвършенствали като биологични системи, а са изчезнали безвъзвратно? Според мен отговорът е следния. Една материална система, включително и биологична, не е възможно да се възпроизведе, ако естествения цикличен равновесен процес бъде прекъснат вследствие на внезапно настъпили катастрофални природни условия на съществуване. Трябва да е ясно, че тука става дума за внезапно катастрофално прекъсване на цикличния процес не на отделни единични елементи от системата, а на ЦЯЛАТА система. Нещо подобно най-вероятно се е случило с тези праисторически монстри и този вид биологична система е изчезнал завинаги. Косвено доказателство за такъв внезапен гибелен сценарий са откритите масови гробове при палеонтологични разкопки.

Случайни ли са фактите за физическо подобие и възпроизводимост на материалните системи и кои са причините за съществуването им? Биха могли да се дадат различни интересни отговори, дори и да изглеждат фантастични. Ето един от тях, за истинноста на който не гарантирам: Подобието и възпроизводимостта са общо закономерно свойство на материалните системи, наречено фракталност. Ако не е верен, поне може да е повод за размисли и упражнения на ума...
Следва