Бегъл поглед  
Забелязвам, че през последните десетина години много се приказва и пише за демокрацията у нас и по света. Откакто тоталитаризмът, като система за сатанинска реконструкция на човешкото съзнание преди всичко, загуби важни позиции в редица страни, почти нищо не се чува и пише за един друг исторически феномен не по-малко известен от прочутата демокрация.  Очевидната забрава на понятието революция никак не е случайна.

Според общоприетото определение революцията е насилствен обществен преврат, чиято крайна цел е преминаване(завземане) на държавната власт от една обществена група в друга.

Най-важният елемент, определящ същността на всяка революция, е насилието. Без него, както показва историята, революцията е невъзможно да се осъществи.

По-обстоен и всестранен анализ на революционните процеси в света разкрива друга тяхна отличителна характеристика. Докато държавната система и нейните подсистеми (включително икономическата) функционират в условията на взаимно динамично равновесие, настъпилият революционен процес неизбежно ги разрушава или радикално променя за относително кратко време, нарушавайки установилото се в течение на продължително време равновесие. Насилственото изграждане на нови системи и подсистеми отнема много време и обществена енергия преди да се установи ново динамично равновесие между тях, при това без да има гаранция за положителни резултати.

Къде, кога и как започват революциите?

Историческият анализ показва, че възникването на революционна ситуация в някоя страна се обуславя от вътрешни и външни фактори.

Основна роля тука играят параметрите на действащата икономическа система и условията на живот. В една мизерстваща страна с ниски доходи на населението, висока безработица и тираничен режим на управление  избухването на революция е много вероятно. Недоволството от политическия режим, преследването на хора на религиозна и етническа основа увеличава тази вероятност. В същото време манталитета на населението, неговите нрави, обичаи и психична устойчивост, както и възможностите му да излъчва свои водачи, могат да имат решаващо влияние при организиране и започване на революцията. Бунтовете и въстанията са отдушници на народното недоволство и обикновено са предвестници на революцията. За да започне тя, необходимо е обаче още едно условие – наличието на масова организираща сила, способна да обедини разнородните групи и прослойки на народа под една обща идея. Когато всички тези вътрешни фактори и условия са налице, вероятността за избухването на революция става голяма.

Една развихрила се революция не може да не окаже по-слабо или по-силно влияние на революционните ситуации в други страни. Например революциите през 1848-1849 г. в редица европейски страни бяха свързани с една обща цел – отстраняване на последните препятствия по пътя на развиващия се капитализъм. Почти едновременното възпламеняване на тези раволюции в Германия, Австрия, Чехия, Унгария, Полша Италия беше предизвикано от февруарската революция през 1848 г. във Франция.

Може ли да се говори за “износ” на революция и какво трябва да се разбира под това понятие?

Когато дадена обществено-икономическа система се пренася по насилствен път от една страна в друга, това е износ на революция. Прилагателното насилствен не трябва обаче да се разбира само в буквалния смисъл, т.е. че едната страна прилага насилие към другата. Пренасянето е възможно да се осъществи и под въздействието на целенасочено прилагани икономически, политически и други фактори. Фактически това е елегантно замаскирано непряко насилие. По този начин революционните промени в държавно-стопанската машина  се извършват по изкуствен път без да има естествени условия за това. Последиците от такъв износ са тежки и най-често непредвидими. Примери – колкото щеш.

Най-впечатляващия и класически пример от новата история е Октомврийската революция в Русия през 1917 година. Тя бе организирана и осъществена от партията на руските болшевики, оглавявана от една от най-големите енигматични личности в световната история – Ленин. Като обхвана многомилионни народни маси, жестоко потискани и негодуващи от руския царизъм и помещичеството, революцията роди най-чудовищната държавно-стопанска машина в света – Съюза на съветските социалистически републики(СССР) или именувания накратко Съветски съюз. Този противоестествен съюз от твърде разнородни по своя бит, изповядвани религии, култура и самосъзнание националности с течение на времето се превърна в една обширна съветска империя, чиято цел беше чрез идеологическа, икономическа, политическа или военна експанзия да приобщи колкото се може повече страни и народи към “светлия социализъм-комунизъм”, което представляваше вече истински износ на социалистическа революция. На Съветския съюз наистина му провървя в това отношение. Благодарение на резултатите от Втората световна война и на недалновидната политика на тогавашните западни лидери неговото политическо и икономическо влияние се разпростря над цяла Източна Европа, разделяйки задълго света на два антагонистични икономически и военни блока.

Последиците от този насилствен износ на революция бяха, както е известно, невъобразимо тежки, мултипликативни и най вече дълготрайни. Някогашната октомврийска диктатура на пролетариата неусетно се бе превърнала в диктатура на множество малки комунистически, социалистически, работнически и тем подобни партий, които неограничено властваха в своите страни-сателити и управляваха съдбините на цели народи по образ и подобие на СССР.

Идеологията и принципите на следоктомврийския комунизъм господстваха вече в различни крайща на света на огромни територии, влизайки в безкомпромисна битка с иделогията и принципите на така нар. свободен свят. Десетки години идеологическата война между двете гигантски икономически системи на капитализма и социализма се водеше под формата на една по-неосезаема, но много по-опасна “студена” война. Тази именно война предреши съдбата на социализма като идеология и политическа и държавна система. Тя беше спечелена от системата на еднаквите икономически възможности, на свободния стоково-паричен пазар, подчинен на естествени икономически принципи и закони. Докато системата на икономическата демокрация раждаше и политическа демокрация, системата на централното икономическо силово планиране закономерно раждаше партийна и политическа диктатура.

Това беше естествения печален край на една изкуствено създадена икономическа система, която рухна под напора на необременената с идеологеми пазарна икономика.  Това беше неизбежния резултат от най-големия познат в историята износ на революция.

Политическата демокрация, включваща многопартийна система, свобода на словото и печата, конституционна защита на правата на човека, парламентаризъм, всеобщо и равно избирателно право, е широко застъпена в съвременния капиталистически свят. Има, разбира се, изключения, например в редица арабски и по-слабо развити или развиващи се страни, където принципите на демокрацията не са популярни или системно се нарушават. То е, защото в тия страни режимите на държавното управление са абсолютни монархии или тоталитарни. В отделни страни, като Куба и Северна Корея, все още господстват тоталитарни комунистически режими, в които, както е известно, демокрацията няма място.

Възможно ли е да се установи политическа демокрация в една страна по революционен път?

Ако се направи исторически преглед на революциите по света, ще се види, че в никоя страна революцията не е завършвала с установяване на политическа демокрация. Тя е започвала с насилие и е завършвала с насилие, а то е несъвместимо с демокрацията изобщо.

Във всички съвременни цивилизовани страни с развита демократична система последната се е родила и усъвършенствала по еволюционен път. С други думи тя не е била и не би могла да бъде резултат на извършена кървава революция. Тя е била резултат на един осъзнат продължителен процес на промени “стъпка по стъпка”  в икономическите, обществените и политическите структури, в начина на мислене, възпитанието, културата, менталността и самосъзнанието на ред поколения. Следователно политическата демокрация като система на  управление е невъзможно да се постигне чрез революция или, още повече, чрез износ на такава.

Демокрацията няма място там, където пламтят бунтове, въстания или революции, където насилието се въздига като основен принцип за промените в държавата и обществото, където човешките права за лична свобода, за свободен изказ на мисълта се погазват брутално и обществото е овладяно от тотален страх.

Преди години демократичният свят надигаше справедлив вой срещу износа на революция от  бившата Съветска империя в страните от Източна Европа, където господстваха тоталитарните комунистически режими, и лееше съжалителни сълзи за потиснатите в тях народи.

В началото на XXI век същият този демократичен свят сега лее сълзи за потисканите, обезправени и гладуващи народи в страните с диктаторски режими в това число и страни, приютили последните остатъци на световния комунизъм.  Нещо повече, той се опитва безуспешно да направи насилствен “износ” на демокрация  в някои от тези страни.

Навремето Уинстън Чърчил беше казал: Демокрацията не е най-добрата система, но по-добра досега не е открита.

Разбира се, че не е открита по-хуманна система, ала точно по тая причина да се изнася демокрация по насилствен път е, меко казано, недопустимо независимо дали с този акт се преследват далечни хуманни или други цели. 

Политическата демокрация не може да се натрапва на  народ, мнозинството от който се прекланя пред диктатора като на бог, който смята фереджето за необходима защита на жената от “чужди погледи” и че всички сполитащи го злощастия и беди идват от чужденците. Всеки народ сам изгражда съдбините си в края на крайщата. Демокрацията трябва да следва пътя към сърцата на хората, който може да й открие единствено еволюцията в тяхното съзнание и манталитет. Тази еволюция обаче изисква инвестиции в икономиката, образованието и културата на нацията, на всеки човек.

Много точна статия. От всички познати досега политически системи единствено демокрацията и нейната основа - пазарната икономика се базират на естествените процеси на развитие и са следствие от еволюцията на манталитета и ценностната система на обществата.