2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Хубаво е да пътуваш, особено когато случиш на някой по-възрастен, разговорлив, природно интелигентен човек. Няма значение дали е мъж или жена. Важно е да вземеш поне частица от неговия житейски опит, да вникнеш в душата му, за да докоснеш стаилите се там радости, мъка или надежди. Тогава усещаш, че те изпълва някакво особено чувство на съпричастност – сякаш започваш да трептиш синхронно с душевните струни на тоя човек.
Преживях подобно състояние, когато преди години, пътувайки с теснолинейното влакче на връщане от Добринище, на една от спирките в купето, където единствен пътник бях аз, влезе съсухрена прегърбена бабичка с вързопче в ръка. Усмихна се срамежливо и рече:
- Добър ден, сине. Ще се намери ли едно местенце за старите ми кокали?
- Разбира се, бабичко, виж колко свободни места има. Избери си което ти е удобно. Разполагай се. Ти откъде си и за къде пътуваш?
- Какво каза, синко? Аз малко недочувам, та ще ме извиниш.
Стана ясно, че ще се наложи да говоря на висок глас. И като повторих всичко, отново я попитах за къде пътува.
- На към Пловдив, за там съм, чедо. Внукът Кирчо, да е жив и здрав, отбива военната си служба там. Ожени се малко преди да замине за казармата. Иначе булката е хубавичка. Моля Господа да ми отпусне още десетина години, та да се порадвам на правнучета. Аз съм Елена, баба Ленка, така ме викат всички в блока. От Септември съм, ама откак почина съпругът ми Митко, живея в Банско при моя по-малък брат. Онзи ден получавам телеграма от Петя, снахата, де. „Майко, – пише – тръгвай веднага. Кирчо иска да те види.” И нито дума повече. Рекох си, сигурно му е домъчняло за мен.
Тука прекъснах баба Ленка, като я попитах Кирчо няма ли баща и майка, и веднага съжалих за това. Съсухреното й, покрито с гъста паяжина от бръчки лице, мигом повехна, стана тъжно и още по-сиво.
- Ох, синко-о! – с дълбока тъга глухо промълви тя. – Преди шест месеца Георги, моят непрежалим син, заедно с майка му на Кирчо решиха да го видят като войник, да му се порадват, да си похортуват и поне за малко да затиснат мъката от раздялата. Тръгнаха с колата и нали знаеш какъв е пътя – на един завой...- бабичката се разплака тихо. Едри майчини сълзи се търкулнаха от хлътналите й очи, лъкатушейки по извитите бръчици на лицето. Извади шарена кърпичка от пазвата си, избърса ги и продължи:
- Дойде Петя разплакана, прегърна ме и си поплакахме...
Слушах изпълнения с болка и майчина мъка разказ на старата женица и напразно се опитвах да преглътна заседнала буца в гърлото ми... Сложих леко ръка на рамото й и промълвих:
- Недей, бабо Ленке, недей! Мисли си сега за предстоящото свиждане с Кирчо, да го зарадваш и той да се радва. Нали сега си му майка!
Баба Ленка видимо се успокои, загледа се в лицето ми и рече:
- Ама да знаещ, много приличащ на Георги! И той като тебе почиташе старите хора, уважаваш ги. Виждам, добро сърце имаш. Нямам нищо друго с което да те почерпя освен с любимата на Кирчо вита баница. Веднъж ми писа даже, че я сънувал.
Като развърза торбичката, баба Ленка извади едно парче и ми го подаде с думите:
- На, вземи, чедо! Да си спомняш за баба Ленка и внука й Кирчо. – Не можех да откажа, макар че след всичко чуто едва преглъщах хапките.
Влакчето спря на гара Септември. Прехвърлихме се във влака за Пловдив. Попитах старицата дали ще я посрещне някой на пловдивската гара. Каза ,че там щяла да я чака Петя.На гарата никой не посрещна баба Ленка. Прегърнахме се като майка и син и тогава видях в очите й сълзи. Прехвърлих се във влака за София. Видях как стискаше с едната ръка вързопчето близо до сърцето си, а с другата махаше за сбогом. Влакът набираше скорост. Самотната фигурка на тази истинска българска майка постепенно се смаляваше, докато изчезна от погледа ми, но остана в сърцето ми....