2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. deathmetalverses
12. getmans1
13. samvoin
14. mamkamu
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Тя беше пухкаво сиво бебче с клюмнали уши и тъмнокафяви очи като мъниста на чорбаджийска броеница. Купихме я с жената за 100 лева от наши познати в ранната есен на 1989 година. Чудехме се какво име да й дадем. Синът ни, който по това време отбиваше военната си служба, ни писа: „Майко и татко, изберете име, в което да звучи буквата Р”. И така нашето бебче го кръстихме Роми.
Това мило кученце, едва навършило месец и половина, грейна като малко слънце в нашия дом. Всички му се радвахме и животът ни стана като че ли по-лек, въпреки че покрай него грижите се увеличиха. То щъкаше насам-натам в тясното антре, изпускаше се и с весело джавкане известяваше за стореното. Отначало го хранехме с мляко и каши. Сетне, като поотрасна, му давахме и месна храна. Спеше кротко на постелка в антрето до входната врата.
Един ден, както си играеше с една гумена топка, изскимтя така силно и жално, че сърцето ми болезнено замря. Скочих да разбера какво става. То горкото, легнало на страна, сложило едната лапичка на ухото и ме гледа, гледа с такава мъка и молба, сякаш искаше да ми каже: „ Боли ме, чичо Томи, помогни ми!”. Усетих как сълзите ми напират. Сипах й мляко в паничката, погалих я и с треперещ глас я подканих: „Хайде, Ромка, изпий млекцето да ти мине!". Тя го излока жадно, успокои се и заспа. Гушнах я, взех тролея и право във ветеринарната клиника. Оказа се, че е получила сърдечна криза вследствие на рахит – кученцата се нуждаели повече от витамин „Д”, калций и фосфор в храната. След месец-два Роми се пооправи, но останаха следи от рахита – бързо се уморяваше при тичане, лягаше по корем и така си отпочиваше.
Идваха мъчни, трудни времена. В началото на 90-те години на миналия век хората гладуваха, гладувахме и ние с Роми. Недостигаше мляко, захар, олио, брашно, изчезна всякакво месо в полупразните магазини. Чудехме се как да се изхраним. Не беше лесно да намерим храна и за Роми. Чакал съм по един-два часа на опашка пред едно зоо-магазинче за кучешка храна на ул. Граф Игнатиев, за да купя пакет пилешки крака или някакъв смърдящ коктейл от смлени кости и неизвестно месо. А когато стоящият преди мен „колега” вземаше последния пакет, сякаш чувах жалното, изпълнено с укор скимтене на Роми: „ Гладна ли ще ме оставиш, чичо Томи?”.
Времето течеше неусетно. Поотминаха гладните години, Роми израсна красива немска овчарка с изправени напред големи уши, хармонично оформено едро тяло, покрито с гъста жълтеникаво- черна козина. Хората неволно се заглеждаха усмихнати в нея. А тя сякаш дефилираше на модно ревю пред тях, помахвайки с опашка.
Тя беше наистина красиво и умно куче. За кратко време със сина ми я научихме да изпълнява командите „НЕ”, „ЛЕГНИ”, „СТАНИ”, „СТОЙ ТУК”, „ПАЗИ” и много други. Роми стана надежден пазач и добър помощник. Например, прибирам се след работа в къщи, Роми ме посреща радостно с дълбок и силен лай и веднага захапва и ми донася пред краката домашните чехли. След това сяда пред мен и ми подава дясната лапа: „Здрасти!”. Няма как, ръкувам се, казвам й „здрасти”, милвам я по главата и я потупвам приятелски по гърба. След това церемониално посрещане тя ляга мирна и кротка на своето място до вратата.
Като навърши четири години, дойде време да я „омъжим” – природата си искаше своето. Тя вече беше си избрала своя годеник, когато си играеше с други кучета. Той се казваше Бонзо, също като нея много хубаво немско овчарско куче. Собственикът му, ветеринарен лекар, живееше в къща с ограден двор близо до нас. Когато се разхождахме, минавайки покрай къщата на Бонзо, Роми спираше пред дворната врата, и с радостно скимтене като че ли чакаше да я отвори. А той, синковеца, помахвайки с опашка, накланяше глава ту наляво, ту надясно, сякаш я оглеждаше и оценяваше...
След паметния ден на тяхната „сватба” Роми стана по-тиха, по-малко игрива, като че ли тъгуваше за Бонзо. Все повече и повече наедряваше. Като ходеше, приличаше на клатушкащо се насам-натам буренце.
Най сетне настъпи часът, когато трябваше да роди. И роди десет кученца без да издаде стон! Не мога да си обясня, защо природата се е погрижила четириногите приятели на човека да не изпитват родилни болки и с учудваща лекота да раждат своите много на брой деца. Защо този върховен животодаващ акт при човека е съпроводен с толкова родилни мъки? Защо кученцата се раждат слепи и безгласни, а бебетата на човека – с гласовит плач и почти отворени очи?
В онези години нямаше голямо разнообразие на кучешки породи, както е сега. Тогава имаше бум на домашни кражби, затова на пазара се търсеха кученца от породите на овчарки (немска и източно-европейска) и някои други, които се купуваха и отглеждаха за „биологична защита” на жилища, имоти и дворове...
Годините се изнизваха и Роми неусетно остаряваше. Някои казват 4 години, други – 6 години човешки живот били равни на една година кучешки. Не знам как са правени и колко са точни тези сравнителни оценки, но Роми доживя 15 години, сиреч 90 години човешки живот по „оптимистичната” скала! Какъвто е нашият живот днес, май пропорцията е обратна, образно казано! Може би затова популацията на кучетата сега расте, а нашата, българската неуклонно се топи. Не знам, сигурно това е божа работа...
Много мъка изпитахме, много сълзи проляхме в нашето семейство, когато Роми вече не можеше да ходи, нито да се храни. Пиеше отвреме навреме само водичка и мълчаливо очакваше своя край. Велико нещо е природата! Само който е живял дълго време със своя домашен любимец може да си представи мъката, която аз и жена ми изпитахме тогава. Настъпи този прощален ден, когато безпомощната Роми я сложихме на задната седалка на колата. Аз стоях отвън, жена ми отвори прозореца и тя, милата, се надигна (откъде намери тези сили!) показа си муцуната и ме облиза...Видях сълзи в очите и. Почувствах и видях мълчаливата болка и безкрайната почти човешка мъка в тях... Не можех да я изпратя до вечния и земен дом - боляха ме ръцете, краката, боляха ме сърцето и душата. Успях само да и кажа „Сбогом, Ромка!”, когато жена ми потегли рязко с колата на път за родното и село, не издържайки повече. Бяхме решили да доживее там последните си часове и да я погребем в полето, където тичаше едно време на воля... Мина един ден и жена ми се обади, че Роми е починала кротко и безмълвно. Тъстът изкопал гроб в полето и я погребали. Разридах се като за близък човек...
Оттогава изминаха повече от четири години. Но и досега, когато в душата ми нахлуе споменът за мига на раздялата с Роми, нейният живот преминава като на кинолента пред просълзените ми очи. За сетен път си мисля, че няма по-верен, по-предан и по-умен другар на човека сред животните от любимото куче!
Хора, обичайте и помагайте с каквото можете на тези четириноги умници приятели! И те като нас боледуват, страдат, гладуват, но никога няма да излъжат, измамят или предадат своя човечен приятел и другар! Затова заслужават нашите грижи и уважение.
27.04.2008 13:44
27.04.2008 14:51
27.04.2008 17:38
имам въпрос към теб струваше ли си всичките тия години с нея, като накрая толкова те боли
може да е малко глупав, но затова не съм си взела кученце още - прекалено ще ми егадно и не знам ще издържа ли да гледам как си отива
27.04.2008 17:47
Благодаря все пак за искреното ти мнение.
Не бих се поколебал да си имам и трето поред куче, ако здравето ми позволяваше, но ...
А вие не се колебайте. Новият синеок Моли ще бъде истинската ви утеха.
Поздрав! И бъдете щастлива!
27.04.2008 23:01
Светли празници!
12.11.2008 02:44
веедно осетих всичко ;-( ;-(
15.05.2009 12:30
moga samo da kaja 4e Romi e 6tastliwka, 4e e dojiwqla do starinite si....
Mark be6e izto4no-evropejska... otide si w razcweta na silite i mladostta si, na 5 g. - zadu6i se ot preplitane na 4erwata... otide si sam, gyr4e6t se ot bolka s pogled prikowan natam kadeto 6te se poqwim, demek 4akal ni e do posledno... otkrihme go vko4anen, s 4aka6t pogled - da se sboguwa s nas, zapo4nal we4e da miri6e na smyrt...
oh...
no pone pri was istoriqta e po-druga.
Моста на дъгата
Точно досами рая, от тази му страна, се намира мястото, наречено Моста на дъгата.
Когато умре някоя животинче, което е било привързано към някой измежду нас, то отива при Моста на дъгата. Там има поляни и хълмове за нашите приятели, за да могат те да тичат и играят заедно. Храната, водата и слънчевата светлина са изобилни и нашите приятели се чувстват добре и уютно.
Всички животинки, които са били болни или стари са с възвърнати здраве и жизненост. Тези, които са били наранени или осакатени, са възстановени напълно и са отново силни - точно такива, каквито си ги спомняме в нашите блянове за отминалите дни.
Животинките са щастливи и доволни, с изключение на едно малко нещо на всички тях им липсва някой много специален човек, когото са оставили.
Те всичките тичат и играят заедно, но идва ден, когато някой внезапно спира и поглежда в далечината. Блестящите очи се втренчват. Страстното тяло потреперва. В един миг то се стрелва от групата, прелитайки през зелените треви, нозете му го носят по-бързо и по-бързо.
Вие сте забелязан и когато вие и вашия приятел се най-накрая се срещате, вкопчени в радостна прегръдка, никой вече не може да ви раздели. Целувки на щастие валят върху лицето ви, ръцете ви галят отново обичната глава и вие поглеждате отново в доверчивите очи на вашата животинка, отдавна напуснала вашия живот, но никога не липсвала във вашето сърце.
И тогава минавате под Моста на дъгата.
Страхотен разказ и Вие сте страхотен , само един истински добър човек може да напише това:)