Духът и Времето
                                               (Размисли)

         Обширното разпространение на понятията „дух” и „време” в различни области на културния живот – науката, изкуствата, литературата, музиката и така нататък, е довело до предлагане  на множество дефиниции, но поради специфичния облик и функците на тия области, нито една от тях не е пълна и точна, дори някои си противоречат. Това ме принуди да се придържам към собствени виждания, определения и заключения, но и неизбежно да привнеса в тях известна абстрактност. Между другото, философията и абстракцията са като две сестри близначки.

 

Неметеорологичното понятие време лежи в основата на съвременните физически науки. Нещо повече, то е завладяло със своята необикновена смислова широта, символичност и все още неопозната същност културата и живота на човека. Ако времето е четвъртото измерение в континуума Пространство - Време на физическия свят, то  е единственото измерение в континуума Дух - Време.

Духът е оная невидима, загадъчна субстанция в съзнанието, интелекта, волята и вярата. Той е индивидуален както са индивидуални тези негови четири ментални опори – биологичния навигаторен компас, селектиращ и показващ възможните насоки и пътеки на човешката съдба...

Духът и времето не са веществени. Те са понятия с много широк смисъл, които като ариаднова нишка позволиха на човека да се спусне в дълбочинните лабиринти на човешката история, бита и културата на нашите предци и да се върне с незримо богатство от идеи, безценни философски прозрения и смайващи полети на мисълта - рожби на еволюиращите дух и мисъл.

Развитието на менталността през епохите на човешката история всъщност е еволюцията на духа. Ежедневните ловни битки с диви животни и смъртоносните съприкосновения с природни стихии , калявали духа и развивали менталността и въображението на предците ни до степен на можене да изобразяват на пещерните скали първичните си познания за фигурите на животни и страхопочитания към образите на боговете на първобитния тотемизъм.Това грандиозно развитие стига накрая до съвършените картини на  великите художници на Ренесанса...

Епохалният преход от простичкото изображение, буквално издраскано с острия връх на кремък или очернено с въглен, към древногръцките каменни и бронзови статуи на философи, митологични герои, богове и богини, картините и огромните стенописи рисувани с цветни маслени или темперни бои, е естествен резултат на технически и инструментален напредък и преди всичко на радикални духовни промени на съзнанието, естетиката и етиката, любовта, предаността и предателството.

Това удивително перманентно проникване на дух в материя и материя в дух се осъществява като отворен цикличен процес и предполага влиянието на външни фактори в позитивна или в негативна насока.

Времето тече недискретно в произволна времева рамка. Но в промените почти виниги има паузи. Затова границите на единичния цикъл са чувствително размити и той застъпва следващия.

Времето тече винаги с положителен знак  в посока след началото – от настоящето в бъдещето, въпреки че според някои теоретици физици и космолози, обсебени от математическо „изкуство”, то може да е с знак (-) или, с други думи, да върви заднишком. Ако това е възможно, развитието по принцип е невъзможно. Неверието в  подобна математика може да намалее, ако се приеме идеята „бинарно време”, макар да изглежда фантастична. Същността й е допускането, че в реалния свят часовникът отмерва интегралното време, то-ест сумата от положителното и отрицателното време, което означава, че развитието всъщност е относително - съчетание на прогрес и регрес. Ако развитието е прогресивно, сумата е положителна. Сумата е негативна, ако развитието е регресивно. При съотношение 50% на 50% („мъртва”точка),  прогресът и регресът взаимно се неутрализират, настъпва пълен застой в каквато и да е работеща система. Часовникът продължава да тиктака, но ще показва само собственото си „вътрешно” време до изчерпване на захранващата го външна енергия. Това е критично състояние, което почти винаги води до  катастрофа и саморазрушаване на системата.

Ако хипотетично допуснем, че поради някакви причина движението в материята и във вселената спре, изниква кардинален въпрос: ще съществува ли тогава  време в мъртвата вселена и възможно ли ще е да се установи? Очевидно часовникът  ще е  безполезен. Той ще отмерва секунди, минути и часове само от момента на пуска на неговия механизъм и ще измерва собственото си „вътрешно” време. Когато енергията, която движи неговия механизъм, свърши, часовникът ще спре.

Вселената е като гигантски часовников механизъм, задвижван от вътрешна енергия, със собствено абсолютно време на съществуване, което тече от момента на образуването й.   Човекът е част от него и в неговото време.

Времето е вселенски фантом. То съществува, докато има   развитие, изграждане, разрушаване, промяна на форми и структури, с една дума, ако има Движение (в най-широкия смисъл). Човек осъзнава движението и промените чрез времето и във времето. Няма ли движение, времето изчезва като физична величина. Според И.Кант и други философи времето е интелектуална концепция, интуиция, родена в нашето съзнание на основата на наблюдения, опити и като необходимост от сравнения в познавателния процес. Безполезно е, наистина,  да се правят каквито и да било проучвания и изследвания, да се предлагат хипотези и научни теории, ако не се вникне в динамиката, респ. в течението на времето на явленията, процесите, събитията.

Духът на времето и времето на духа

­­­Историческата еволюция на духа носи печата на времето. Духът е във времето, той се развива във времето, и времето е в духа, то следва неговата нелинейна еволюция.

Последователността на преходите на духа от едно състояние в друго е в пряка зависимост от текущия за епохата обществен статус на образование, култура, наука, традиции, политика, начин на разбиране и възприемане на света. Както отбелязва френската писателка Маргьорит Юрсенар, една завършена антична статуя на митично божество в течение на столетия се променя във времето не само по естествените закони на материята. Археологическото й откриване под земните пластове след столетията забрава обикновено разкрива  шокираща тъжна картина на разруха: обезобразяващи следи на ерозията, унищожила уникалната изящна красота на лице, торс, женска гръд или най-често отломки от статуята: ръка, нос,нога, разполовена глава нейде наблизо... От всички промени, причинени от времето, никоя не оказва такова въздействие върху статуите, както резките промени във вкусовете на техните почитатели, заключава Юрсенар.

Реставрирането на статуята по отломките само по себе си е благородно дело особено за страстните поклонници на античността. Реставрацията, колкото изкусна да е, за съжаление, не може изцяло да възвърне уникалния облик на произведенията на античното изкуство, духа на  времето на сътворението им.

        В разрухата очевидно има своя дял и човешката ръка, оставила следите на варварщина, идолоборство, невежество и фанатизъм.Те са жестокото следствие на отминали епохи, през които духът човешки преживява своите неизбежни катарзиси във времето. О, времена! О, нрави!...

 Автор: Тома Пешев

Разгледал си времето като измеримо понятие и така е ,то участвува в процесът на движение, но ако го разгледаме от високо и индивидуално ,или общочовешко, ще се получи изменение. Кой дух имаш предвид - общия с всички елементи или чистият Божи Дух. Взеимодействието мисля,че се променя.Успех!!!

Имам предвид онзи вътрешен дух, без който никой човек не би могъл да осъществи своите идеи, желания и цели.
Не разбрах за времето: "...ако го разгледаме от
от високо и индивидуално ,или общочовешко, ще се получи изменение."(?)

Времето като абстрактно понятие.

Така е, истините се раждат през абстракции.
И аз благодаря.