Хубаво е да пътуваш, особено когато случиш на някой по-възрастен, разговорлив, природно интелигентен човек. Няма значение дали е мъж или жена. Важно е да вземеш поне частица от неговия житейски опит, да вникнеш в душата му, за да докоснеш стаилите се там радости, мъка или надежди. Тогава усещаш, че те изпълва някакво особено чувство на съпричастност – сякаш започваш  да трептиш синхронно с душевните струни на тоя човек.

Преживях подобно състояние, когато преди години, пътувайки с теснолинейното влакче на връщане от Добринище, на една от спирките в купето, където единствен пътник бях аз, влезе съсухрена прегърбена бабичка с вързопче в ръка. Усмихна се срамежливо и рече:

- Добър ден, сине. Ще се намери ли едно местенце за старите ми кокали?

- Разбира се, бабичко, виж колко свободни места има. Избери си което ти е удобно. Разполагай се. Ти откъде си и  за къде пътуваш?

- Какво каза, синко? Аз малко недочувам, та ще ме извиниш.

Стана ясно, че ще се наложи да говоря на висок глас. И като повторих всичко, отново я попитах за къде пътува.

- На към Пловдив, за там съм, чедо. Внукът Кирчо, да е жив и здрав, отбива военната си служба там. Ожени се малко преди да замине за казармата. Иначе булката е хубавичка. Моля Господа да ми отпусне още десетина години, та да се порадвам на правнучета. Аз съм Елена,  баба Ленка, така ме викат всички в блока. От Септември съм, ама откак почина съпругът ми Митко, живея в Банско при моя по-малък брат. Онзи ден получавам телеграма от Петя, снахата, де. „Майко, – пише – тръгвай веднага. Кирчо иска да те види.” И нито дума повече. Рекох си, сигурно му е домъчняло за мен.

Тука прекъснах баба Ленка, като я попитах Кирчо няма ли баща и майка,  и веднага съжалих за това. Съсухреното й, покрито с гъста паяжина от бръчки лице, мигом повехна, стана тъжно и още по-сиво.

- Ох, синко-о! – с дълбока тъга глухо промълви тя. – Преди шест месеца Георги, моят непрежалим син, заедно с майка му на Кирчо решиха да го видят като войник, да му се порадват, да си похортуват и поне за малко да затиснат мъката от раздялата. Тръгнаха с колата и нали знаеш какъв е пътя – на един завой...- бабичката се разплака тихо. Едри майчини сълзи се търкулнаха от хлътналите й очи, лъкатушейки по извитите бръчици на лицето. Извади шарена кърпичка от пазвата си, избърса ги и продължи:

- Дойде Петя разплакана, прегърна ме и си поплакахме...

Слушах изпълнения с болка и майчина мъка разказ на старата женица и напразно се опитвах да преглътна заседнала буца в гърлото ми... Сложих леко ръка на рамото й и промълвих:

- Недей, бабо Ленке, недей! Мисли си сега за предстоящото свиждане с Кирчо, да го зарадваш и той да се радва. Нали сега си му майка!

Баба Ленка видимо се успокои, загледа се в лицето ми и рече:

- Ама да знаещ, много приличащ на Георги! И той като тебе почиташе старите хора, уважаваш ги. Виждам, добро сърце имаш. Нямам нищо друго с което да те почерпя освен с любимата на Кирчо вита баница. Веднъж ми писа даже, че я сънувал.

Като развърза торбичката, баба Ленка извади едно парче  и ми го подаде с думите:

- На, вземи, чедо! Да си спомняш за баба Ленка и внука й Кирчо. – Не можех да откажа, макар че след всичко чуто едва преглъщах хапките.

Влакчето спря на гара Септември. Прехвърлихме се във влака за Пловдив. Попитах старицата дали ще я посрещне някой на пловдивската гара. Каза ,че там щяла да я чака Петя.На гарата никой не посрещна баба Ленка. Прегърнахме се като майка и син и тогава видях в очите й сълзи. Прехвърлих се във влака за София. Видях как стискаше с едната ръка вързопчето близо до сърцето си, а с другата махаше за сбогом. Влакът набираше скорост. Самотната фигурка на тази истинска българска майка постепенно се смаляваше, докато изчезна от погледа ми, но остана в сърцето ми....